Палестинският семеен документален филм на Хиам Абас „Чао, Тиберия“ беше аплодиран на филмовия фестивал в Маракеш
Документалният филм, палестинското участие за наградата „Оскар“ за най-добър международен филм през следващата година, проследява Абас и Суалем, докато двойката майка-дъщеря се смее, плачат и разказват историята на четири поколения жени в тяхното семейство.
„Чао, Тиберия“ беше представен за първи път на Международния филмов фестивал във Венеция, повече от месец преди началото на последната война между Израел и Хамас, предизвикано от смъртоносното нахлуване на въоръжената групировка в Израел на 7 октомври.
Това е единственият палестински филм в конкурса в Маракеш, където организаторите на фестивала, за разлика от миналите години, не проведоха прожекции на популярен площад, който видяха протести срещу войната.
Представяйки документалния филм в събота, Суалем и Абас признаха, че е бил емоционален момент да представят филма, мислейки за децата и внуците на палестинските бежанци в Газа.
Soualem отказа да отговори на въпрос как днешната война е повлияла на реакциите към нейния филм. Говорейки внимателно, тя по-късно каза, че е усетила емоционалната реакция на публиката на фестивала в Европа и Съединените щати и отбеляза акцента си върху предлагането на различен палестински разказ на фона на текущите събития, хуманизирането на палестинските жени и сложните избори, които правят през целия си живот.
„Сърцата ни са натежали, виждайки всичко, което се случва в Газа – цялото разрушение и всички смъртни случаи, за които скърбим“, каза тя в интервю за Асошиейтед прес в неделя. „При всяка прожекция има усещане за ремонт и топлина. Има много хора, които смятат, че не могат да говорят или са заглушени.“
„Чао, чао, Тиберия“ обединява интимни интервюта на членове на семейството на Суалем, предимно нейната майка, Абас, известна както на арабски, така и на западни публиката от работата й в телевизионните сериали „ Succession ” и „ Ramy ”, както и във филми като „The Lemon Tree” през 2008 г., Blade Runner 2049 през 2017 г. и „Gaza mon amour” през 2020 г.
Той се основава на първия документален филм на Суалем „Техният Алжир“ — друга лична история за изгнанието на нейните баба и дядо от Северна Африка и преместването им във Франция на фона на война и икономическа криза.
За разлика от други палестински разкази, които се фокусират върху широка диаспора, Ивицата Газа или окупирания Западен бряг, „Чао, Тиберия“ документира семейство, изселено от арабско-израелската война от 1948 г. от един град в друг в рамките на съвременен Израел, където те запазват гражданство, но живеят в палестинско село до голяма степен отделена от еврейския израелски живот.
Абас търкаля майка си Немат в инвалидна количка покрай еврейски улични знаци и вече порутена джамия в съвременна Тиберия, докато Суалем обяснява как войната от 1948 г. преобърна образованието на баба й и „задвижи тя с пълна скорост в историята.”
Интимните интервюта са съчетани с откъси от домашни филми, заснети от бащата на Суалем в дома на семейството им в Дейр Хана, и архивни кадри, обхващащи 1948 г.
Същата година британците наредиха на семейството да напусне дома си в Тиберия, град на брега на Галилейското езеро. По-късно домът е разрушен, на семейството е забранено да се връща и членовете му са разселени навсякъде, включително в Сирия и Дейр Хана, палестинско село в границите на съвременен Израел.
„Тези изображения са съкровището на моята памет, което не искам да избледнявам“, казва Суалем, който разказва документалния филм.
Поколение по-късно животът сред такова напрежение „задуши“ Абас, който емигрира във Франция преди три десетилетия да преследва мечтите си да стане актьор.
„Днес ми се иска да мога да попитам майка си дали ми прощава, че направих избор, който беше в противоречие с нейните традиции и нейния живот“, казва Абас в един момент в „Чао, чао, Тиберия.“
През по-голямата част от живота на дъщеря си Абас рядко говореше за заминаването си от Близкия изток, без да иска да „отвори портата за минали скърби“, казва Суалем.
Във филма обаче тя го прави. Суалем улавя Абас да скърби за загубата на майка си, да си спомня как играе в Палестинския национален театър в Йерусалим и да наднича отвъд Галилейското море, опитвайки се да осмисли огромността на случилото се с палестинските семейства като нейното след 1948 г., както и избора й да напусне земя, която има голямо значение за нея.
